чин
Облик
чин (български)
ед.ч. | чин | |
---|---|---|
непълен член | чи·на | |
пълен член | чи·нът | |
мн.ч. | чи·но·ве | |
членувано | чи·но·ве·те | |
бройна форма | чи·на | |
звателна форма | — |
Съществително нарицателно име, мъжки род, тип 1
- Училищна пейка с поставка за писане и място за държане на книги.
- Степен в служебното положение на военни и граждански лица.
- Остар. Лице с някаква служебна степен; чиновник, служител.
Етимология
старобълг. чинъ τάξις „ред, редица“ (Зогр., Мар., Асем.), „военен отряд“ (Супр.), „обществено положение, звание“ (Супр.), λόγος „правила, норма“ (Зогр., Асем., Супр.). Праслав. *či-nъ, cродна със староинд. ci- „подрежда, разполага, събира, строи“, авест. čауеiti, činvaiti „избира“, старогр. ποιέω „правя“ (*kwoi-)
Фразеологични изрази
Превод
|
|